Сефтето

Осми януари - Ден на независимостта на опорно-двигателната система след Ивановден. Първото ми за годината излизане в планината, както и на много други. Този път дестинацията е хижа Тъжа, югоизточно от връх Русалка (Марагидик). Четиридесет души, настървени за планина, потеглихме в 8:00 часа от Ловеч с автобус и към 9:30 благополучно пристигнахме на обръщалото на края на квартал Острец в Априлци. Оттам отначало по асфалтов път, после по каменист и накрая по пътека, подсичаща пътя на няколко места започва изкачването.
Още от самото начало имахме усещането, че тази разходка ще бъде чудесно изживяване. Марагидик сякаш ни подканяше по-бързо да се изкачим догоре.

 Връх Марагидик или Русалка
 

Обаче всяко нещо с времето си. Групата беше голяма, съставена от хора на различна възраст и опит в планината, затова независимо от хубавото време все пак трябваше да се внимава. Спасителите и водачите, които бяха с нас се грижеха за това.
 

Като цяло пътеката се води стръмна, но не е нищо в сравнение с тази за хижа Ехо от Рибарица. Някъде четох, че този маршрут се наричал "пенсионерският".
 

Марагидик се доближава
 

След известно време изкачване през гората, Марагидик започна да се разкрива с цялата си прелест.
 

Малко под билото пътеката излиза на т. нар. Дългата поляна.
 

Поглед назад
 

Двайсетина минути след това вече сме горе в местността Табите. Чудесното време, заедно с красивата околност ни поднесоха спиращи дъха гледки.
 

Оттам до хижата е около 15 минути при леко спускане.
 

Хижа Тъжа отдалече
 

Влязохме в столовата и бяхме посрещнати от местният Котьо.
 

Той като всеки самоуважаващ се котьо естествено искаше манджа.
 

Въпреки, че хижарят ни забрани да го храним все пак вечерта му поднесохме това-онова преди да бъде заточен в мазето за през нощта.
 

Изглед от хижата към Голям Кадемлия
 

Освен Котьо хижата си разполага и с охрана.
 

Колко е охрана веднага разбрахме след като се появи някакъв натрапник, търсещ естествено храна и беше набързо разкаран от периметъра.

Натрапникът


 

След като хапнахме по една вкусна леща и обърнахме по бира, няколко човека решихме да се качим до Марагидик.
 

Ботев отдалече


Така и не запомних името на това

 

Голям Кадемлия, може би най-много сниманият обект през това пътуване




Старият път към Ботев




Отново Голям Кадемлия




Почти сме изкачили Марагидик


Северният Джендем. Най-отзад се виждат Вежен и Юмрука, а по-насам са Купена, Амбарица и разни други
 

От Марагидик гледката естествено беше страхотна. Хубаво беше, че уцелихме приятно време, макар и ненормално топло за сезона, но се радвахме като знаехме, че можеше и да е вятър, мъгла, а ние да си висим в хижата.

Поглед от Марагидик с Априлци в ниското

Вчерта мина в празнуване на Ивановден. Имахме няколко Ивановци с нас, но най-колоротен естествено беше Иван Пенчев, който много се зарадва като ме видя в групата и не пропусна да демонстрира певческите и декламаторските си способности, както и да почерпи с чудесната си йоглавска ракия.
На другата сутрин някои от по-ранобудните отидоха до Кадемлийското пръскало. Аз го пропуснах за сметка на обилна закуска и стягане на багажа. Групата вече беше се разцепила на по-малки компанийки, които по различно време потегляха надолу към Априлци, където трябваше да вземем автобуса в 15:00 часа. Пенчев пък с още двама-трима решиха да слязат по по-трудния маршрут през Марагидик. Него не го мислехме, тъй като той беше с автомобила си.
Времето сутринта изглеждаше застрашително.
 

Прогнозите за слънце обаче се оказаха верни и към 11 часа от облаците нямаше и следа. Нашата групичка решихме и ние да се спускаме надолу. Чакаше ни около три часа спускане, което снегът, започнал да се превръща в киша правеше доста досадно. Спускането мина сравнително без инциденти, с изключение на няколко пльосвания по задник, които направихме, когато без да разберем се набутахме в едно сечище за радост на друга група от нашите, тръгнали по-рано и които ни гледаха сеира отдолу :)
Когато излязохме долу на пътя, гледайки топящият се сняг реших, че скоро няма да видя зима и реших да наваксам с фотото.
 

Това логично доведе до изоставането ми от групата и трябваше малко на марш-на-скок да ги догонвам.
В два часа бяхме на обръщалото, където трябваше да чакаме автобуса. Тъй като имаше още един час решихме да потърсим най-близката кръчма, магазин, хоремаг или каквото и да е за по бира. Въобразявахме си, че някъде наблизо все ще намерим нещо. Голяма грешка! Както се убедихме после хората в Острец или са най-големите трезвеници в България, или жулят само домашно, защото най-близкото нещо, където можеше да си вземем бира се оказа на центъра, няколко километра по-надолу. Пътят ни дотам може да се сравнява с преминаване на пустиня без вода, включително и миражите, че "ей това там долу на завоя май е заведение". Както и да е накрая с подбити крака се домъкнахме до някакво капанче, където за една малка Ариана ни взеха по 2,30 лв.     о.О
След малко автобусът дойде, отиде до обръщалото да вземе останалите и се върна за нас. Тук би трябвало да свърши всичко, но се оказа, че машината не е на това мнение. Още с потеглянето отзад се развикаха, че протекла ръждива вода от радиаторите, народа масово се втурна да си спасява раниците от намокряне, а шофьорът се притесни дали ще успее да ни върне. След първоначалният оглед се разбра, че за ремонт на пътя и дума не можеше да става, явно имаше спукана тръба в охладителната система на автобуса и трябваше да спираме на всяка крайпътна чешма за доливане на вода. Накрая в Стефаново се оказа, че сме дотам. Излязохме да чакаме друг автобус, който шофьорът беше извикал. После не знам точно какво се случи, но се оказа, че някак съдбата ни се е усмихнала, защото ни извикаха да се качваме и последните 18 километра до Ловеч ги изминахме някак си. Така в 17:30 след почти два часа и половина, благополучно се прибрахме по домовете си.