Великото рилско - част II

 Ден две (2-ри август)
Голямото рилско драпане
 По някое време сутринта се излюпихме и седнахме в столовата на закуска. Багажът беше поизсъхнал, обаче обувките на някои от нас все още бяха влажни. Все пак времето се очертаваше добро и мен лично патъците не ме тревожеха. През нощта облаците се бяха изчистили и сега насреща ни се блещеше едно слънце - картинка. Само дето отдолу започнаха да лазят разни мъгели и надеждите за слънчево време започнаха да се изпаряват.

 Към 9:00 - 9:30 (часовете ми се губят) поехме нагоре по циркуса на Равничалското. Още в началото якето  ми, което уж бях закачил стабилно, падна и докато го оправя, останалите бяха дръпнали напред. За едната бройка да се затрия самостоятелно още там, но слава богу, видях ги в един момент. В този участък Станислав се отказа. Още предната вечер той имаше намерение да прекрати участието си, заради проблемните колена, но в крайна сметка реши да се пробва и днес. Сега обаче си прецени, че няма да може да се справи. Взехме си довиждане, той тръгна надолу към хижата, а ние продължихме по Равничал. Още докато го подсичахме мъгелите ни настигнаха, ние пък настигнахме едни крави с развит усет към изкуството, защото щях да настъпя икебаната на една от тях върху пътеката.

След Равничал мъглата се разкара, после пак дойде, пак се разкара и така я караше цял ден. Надявахме се да не ни завали, защото хич не искахме още една нощувка в хижа. Равничал, спускане и отново нагоре по въжето на Сивричал.

  

 

 Сухото езеро, където трябваше да спим

Въжето по Сивричал

Това име едва го запомних, въпреки, че Люси периодично ми ги обясняваше върховете. Запомних обаче другото му име - Камен рид, може би защото си имаме един такъв до Ловеч :) После, нагоре по скалата ми просветна откъде идва коренът на думата чалнат. Яко :)
 Поначало това никакво качване го почнах много погрешно с щеките в ръце и после се чудех къде да ги дяна. Никога повече да не качвам скали със заети ръце, особено с двадесет кила раница на гърба! Горе народът се беше излегнал да ме изчака, защото един мъгел междувременно отново беше обсебил цялата околност. Тогава загрях, че съм се качил на най-високо до сега. Понеже до момента съм обикалял само из Централен балкан, всичко изкачено в Рила си беше подобряване на един личен рекорд.

 

 

 В Рила много трудно ми беше да свикна с мащабите. Всичко там е по-голямо, но докато не тръгнеш да го минаваш, не го усещаш. В Стара планина като цяло нещата са ясни - имаш изток, имаш запад, едно било, качваш се от север на него и виждаш долината на юг. Така съм привикнал, че сега през целият ден не можех да се отърся от усещането, че ей сега зад следващото било ще свърши планината и ще се покаже долина.
 От Сивричал тръгнахме покрай някакви езера, които не запомних, срещнахме някакви хора, идващи от Грънчар. Те ни осведомиха, че за по-малко от четири часа би трябвало да стигнем до там. Беше станало пладне и в един момент прецапахме една рекичка, Райчо се показа и решихме да топнем копитца в нея. Както седнахме и отново мъгла, обаче не успя да ни стресне и продължихме да си мръхтим покрай водата.

 

 На мен бяха започнали леко да се подбиват петите и усещането от ледената вода беше страхотно. Липсваха ни няколко бири, но решихме, че с тях ще наваксаме на Грънчар. Стояхме, каквото стояхме, после уж тръгнахме, а след има няма десет минути решихме, че май ще трябва и да ядем, та се разпънахме отново на ливадата. Майстор-готвачът изкара котлона и се зае с някаква супа, а Оги се върна до реката да налее вода.

Над нас някой се опитваше да ни шашка с гръмотевици, но се оказа, че си имаме връзкар в групата и понеже него ден беше Илинден по стар стил, се надявахме адашът на Илийката горе да ни пусне малко гювеч. По време на обяда се уточни останалата част от маршрута. Движехме се добре и след около час - час и нещо трябваше да стигнем Кайзеровия път и по него до Грънчар (и бирите). Оттам нагоре покрай Суа вапа до циркуса на Якорудското, спускаме се долу и разпъваме катуна преди да мръкне. Кратко, ясно и точно.
 След обяда - газ към Кайзеровия път. Отново мъгла и аз изостанах в изкачването на поредния баир. Като излязох горе по някое време се усетих, че наблизо няма никой и реших да пердаша по коловете, надявайки се да няма някое разклонение по пътя. Малко след това на Оги бялата шапка се надигна изпод земята пред мен и отново се скри. Първо реших, че другите са налягали да ме чакат отново, но когато приближих шапката отново изскочи отдолу и видях, че са се наврели в някакъв изкоп. Понеже обикновено първо говоря, а после мисля, попитах какво са се окопали там и докато се усетя да изкарам фотото, бях атакуван челно от Илия, Оги и Вълка, а Люси документираше отзад :)
 Когато достигнахме Кайзеровия път, мъглата пак се беше вдигнала и се разкри една покъртителна гледка.

 

 Пътят е строен навремето от сръбски военнопленници, за да минат цар Фердинанд и кайзер Вилхелм. Колко труд е хвърлен там може да се види по укрепванията в разни участъци и изравнените скали по които преминава. Сега в голяма част е вече пътека, преминаваща през клекове и с чудна гледка надолу. Клековете са готини, когато си стоят отстрани на пътеката и не ти се пречкат. Там им е мястото :)

 

 

 Колкото и да беше хубава пътеката, чакълът си каза думата и петите ми започнаха да протестират. Като цяло тези дни нямах други проблеми, освен подбити пети и протъркани рамене от презрамките на раницата (заекът в това отношение не е много удобен). Слава богу Грънчар (с бирите) се показа и опънахме към него - всички напред, а аз куцукайки след тях. Не обичам, когато виждам хижата отдалеч, понеже все имам чувството, че тъпча на място. Добре, че сега клековете я закриваха и се движехме през "коридорче".

В колко стигнахме там - в пет ли , в шест ли, не знам. Нямаше значение, имаше бира.

 

 Почти бяхме стигнали, оставаше саааааааааамо да прехвърлим оттатък до Якорудското. Лесна работа :).

 След презареждането с бири, задрапахме нагоре по Грънчарският циркус, покрай Суа вапа.

 

Язовир Бели Искър

Петите ми не се обаждаха, очевидно още едно лечително свойство на хмелените субстанции :) На Якорудския циркус бяхме към седем без нещо и започнахме да търсим подходящо място за слизане. Наоколо все урви и камъни. Май имало пътека, която така и не намерихме, затова си харесахме една уж по-малко стръмна урва и започнахме спускането. Уж всичко се виждаше ясно, уж беше наблизо, но вместо за 30-40 минути стигнахме езерото след два часа и половина.

 С Люси вървяхме отзад, аз последен, тя по-напред, когато чух Илия да се обажда някъде от ниското вдясно от мен и да съобщава, че няма как да се спуснем направо до горното езеро, ами трябва слезем при него и да заобиколим покрай долното. Предадох напред към Люси, тя към Оги, който обаче не ни се върза и се спуснахме надясно към Илия. Там скоро стана ясно, че няма как да минем през клековете и задълбахме все по-надолу в търсене на пролука. Грънци - само скали, клекове и зверско нанадолнище.

Краката ни протестираха след девет часа трамбоване да ги излагаме и на това, раниците бяха вече към 50 кила, взе да се мръква, а краят му се не виждаше. Почнах да си говоря като Ам-Гъл: "Ти си луд, идиот! Чалнат!", "Нали точно това искаше! Наслаждавай се!" и тем подобни. По едно време на някаква кратка почивка някъде под мен, където беше Люси си чу:

 - Цецо?
 - К'во!
 - Вече си нинджа!
 - Ъхъ, бравос!
 Друго не можах да кажа в момента :) Тогава нито се радвах, нито се ядосвах, само си мислех за "127", как ей сега краката ми ще обявят стачка, ще хлътна между два камъняка и ще счупя всичко по мен. Осъзнах, че и да се шашкам, файдата ще е никаква, затова си подсвирквах една мелодийка от "Малкълм" и си гледах в краката, доколкото можех. Вече, когато почти се мръкна, чухме викове над нас. Оги и Вълка стигнали езерото преди много време, чакали ни и след като не сме се появили, бяха тръгнали да ни търсят. Спасители в клека :)
 Направихме завой и тръгнахме нагоре към тях. Право пред мен имаше огромен клек и след задълбочено обмисляне, реших, че е най-удачно да го заобиколя отгоре, където до него имаше някакви камъняци, обрасли с хвойна. Изглеждаше лесно - изкачвам се отгоре и полека преминавам оттатък, където имаше твърда земя. Да, ама не! Където и да се опитвах да стъпя, кракът ми пропадаше без опора. Не можех и да се набера на клоните на клека. Тъпата скала не беше висока, стигаше някъде до гърдите ми, но бях толкова изтощен, че не можех да се покатеря и на педя височина. От другата страна на клека и някъде надолу под мен чувах гласовете на Илия и Люси, но какво говореха - не разбрах. Имах чувството, че тичат нагоре безпроблемно между храстите, особено след като видях през клоните силуета на Илия да се щура нагоре-надолу в сумрака на пет метра от мен. Не, не мога да слизам повече надолу и да вървя по техният път! Ще премина през шибаната скала и това е! Легнах по корем върху нея и запълзях отгоре върху хвойната като кашик под обстрел. Стокилограмовият заек ме притискаше надолу, а под корема ми някакъв стърчащ клон от хвойната се опитваше да ме изкорми. Не можех и да легна като хората, ами се налагаше да пълзя в нещо като полулицева опора. Трите метра ми отнеха цяла вечност. Най-накрая достигнах заветната земя, изтърсих се на тревата, а крайниците ми бяха обявили революция. На два метра от мен се търкаляше раницата на Илия, който беше някъде надолу, даващ указания на Люси, която пък беше заседнала между клековете. След малко се появи, нарами раницата си и пое нагоре към Оги и Ангел, но не и преди да го накарам да ми извади челника и шишето с вода от раницата. Аз не можех да мръдна в този момент и останах още малко. Тия двамата са късметлии, не им се наложи да лазят около клековете! Или поне така си мислех, докато не видях изражението на Люси, която се показа след малко отдолу...
Поехме нагоре към Оги и Вълка, те ни взеха раниците и за двайсетина минути ни заведоха до езерото. Alive! Последва едно епично палене на огън с мокър вестник, сушене на каквото имаше да се суши, вечеря и РОМ.

 Вече всичко се беше променило и отново чудесно!

Разказът на Люси

следва

Великото рилско - част I

 Може би трябва да започна като при получаване на филмова награда - с благодарности. И наистина аз, пишман туристът, нямаше да присъствам на този страхотен преход, ако не беше помощта, оказана от приятели и семейство.
 Благодаря на Анатоли, който ми зае якето си :)
 Благодаря на Лина, която ми предостави шалтето и спалният си чувал :)
 Благодаря на семейното тяло за спонсорството :)
 Благодаря на Люси, която ми зае палатка, приюти ме в квартирата си и ме обгрижваше една седмица :) (Ако с нещо съм съгрешил през това време - извинявай).

 И така ден 0,1 (31-ви юли)
 Неделен късен следобед, пътувам с автобуса за София. По предварителни планове ни предстои едно седем или осем дневно пътешествие в Рила и Пирин на палатки. Никога не съм бил в тези две планини, никога не съм пътувал някъде на палатка и тръпката в очакване е невероятна. Планът беше да се срещнем в София с Люси, където тя щеше да ме приюти в квартирата си, да преспим и на следващият ден да започнем с Рила.
В рилската част на прехода бяхме група от шест човека - Люси, Илия, Оги, Вълка, Станислав и аз.
 Към осем бях на Централна гара, срещнахме се с Люси, отидохме до автобусната спирка и след около петнайсетина минути се оказах нещо като престъпник, чудейки се как стана така.
 Всъщност много лесно стана - наруших без да зная наредбата за градския транспорт в София и не си купих билет за раницата, която беше голяма. Още на втората спирка се качиха двама контрольори и се заядоха за нея. Люси в опита си да ме защити вдигна скандал, защото в интерес на истината тия си тълкуваха наредбата както им изнася. Свалиха ни от автобуса и след известно време в спорове, свади и дърпане на багаж си платихме глобата от 10 лева. Аз през цялото време мълчах като пън, чудейки се в какъв филм се вкарахме. Абе изобщо - супер неадекватен. По-късно вече се опомних и се сетих много неща, които можеше да направим, но беше късно. Дори самите контрольори, уж стриктни към наредбите, извършиха сериозни нарушения... Но станалото - станало. За мен си остава тъпото усещане за неадекватност.

 Вечерта напазарувахме и стегнахме раниците. Те за наш лек ужас излязоха доста обемни и тежки, но в крайна сметка нали за това сме тръгнали :)

 Ден едно (1-ви август)
 Дъжд и клекинг
 Събрахме се с останалите и хванахме влака за Костенец. Планът за деня беше да се изкачим покрай хижа Белмекен до Сухото езеро, където щяхме да опънем палатките за първата вечер. Към обяд бяхме на летовническото селище "Езерото", откъдето поехме нагоре по пътя за Белмекен.

 

Костински водопад

 Постепенно започна да ни вали дъжд тип 47, който скоро премина в тип 17 :) Наложи се да спрем и да сложим якета и дъждобрани на раниците, но това не ни спаси от подгизването.

 

При мен лично раницата беше покрита, но палатката и шалтето отстрани бяха изложени на дъжда и скоро шалтето подгизна като сюнгер. Стигнахме мястото, където трябваше да се отклоним от пътя и да тръгнем по пътеката и спряхме покрай някакви цигани боровинкаджии за кратка почивка за преобличане и похапване. После пак нагоре. Станислав имаше проблеми с колената и вървеше най-отзад, аз бях малко преди него, а нинджите пердашеха напред, като спираха от време на време да ни изчакват. Тренингът, а може би и годините си казваха думата :). Постепенно стана ясно, че няма да можем да спим на палатки тази вечер. Всичко по нас беше вир вода и се налагаше да се изсушим, което решихме, че ще бъде в хижата. 

 Лазехме се нагоре, багажът върху нас стана още по-тежък, заради водата, но пък беше първи ден и все още имахме сили. По някое време се отклонихме от маркираната пътека и неусетно се забихме в един лес, по който преди нас бяха минавали коне. Тогава още не знаехме какви специалисти ще станем в губенето на пътя :)

 Имахме представа къде се намираме, а и реката от Равничалското езеро до Белмекен течеше до нас. Решихме да цепим нагоре покрай нея, докато стигнем до езерото. Гората премина в клек, после в гъст клек и накрая се наложи да се провираме нагоре през гъстите му клони. Клекингът за щастие не беше много - скоро излязохме отново на маркираната пътека.

 

 Последният участък беше доста изтормозващ, но се справихме. Илия, Вълка и Оги бяха дръпнали напред, ние с Люси вървяхме на известно разстояние след тях, а Станислав беше останал далеч зад нас. Очевидно имаше неприятности с колената. Когато стигнахме до хижата дъждът спря и се показа слънце - номер, който времето щеше да ни изиграва няколко пъти в следващите дни. 

 Хижата беше доста мизерна, но си има уважителна причина за това - пожарът преди време. В момента тече един тягостен ремонт. Хижаря е много свестен. Настани ни в приземния етаж в стая с нари и ни разреши да си запалим печката, за да се изсушим, въпреки, че беше лято. Не ни правеше сметка и на дървата. На доста места това нямаше да стане! Самата хижа е в циркуса на Равничалското езеро, което не знам как е според ходилите повечко в Рила, но според мен е много красиво място.

 Преоблякохме се в единствените по-сухи дрехи, останали в раниците, настанихме се на една маса в столовата, изкарахме циганийката отгоре и започнахме реанимацията. Някои парцалки и обувки се сушаха на печката в столовата, Илийката готвеше леща, а аз и Оги се заехме с печката долу в стаята. Тя беше в доста окаяно състояние и пушеше зверски, но решихме, че като се разгори ще успеем да се изсушим що-годе на нея. Сухи дърва нямаше и сложихме няколко влажни цепеници отгоре на печката да съхнат.

 Освен нас в хижата имаше доста народ. Една голяма група баби беше дошла от язовира Белмекен по-рано. По-късно те изнесоха рецитал от стари градски и планинарски песни, но не можах да им се "насладя", тъй като в това време цепениците, които бяхме оставили да съхнат започнаха да тлеят и целите приземен и първи етаж на хижата станаха на лисичарник. Трябваше да проветрявам :)

 По-късно вече всичко беше наред. След вечерята се пренесохме в стаята, печката си гореше, но пак пушеше лекичко, та се наложи да оставим единият прозорец отворен. Там вече разпънахме катуна, за да се сушим, в това число и картите :)

  Ние пък си купонясвахме с ром на втория етаж на нарите :)

  Така приключи първият ден. На следващият ни очакваше дълъг преход, по-дълъг от планираното, тъй като трябваше да наваксаме невзетото разстояние до Сухото в допълнение. Предстоеше ни преход покрай хижа Грънчар до Якорудското езеро.

Разказът на Люси

 следва

Орел, рак и щука за гъби на Орлово гнездо

 На баща ми му се приходи за гъби. На Камен рид, това е една местност между Ловеч и Троян. Само дето го мързеше и искаше някой да го закара там.
 Първо пробва с мен. Аз го препратих към брат ми и забравих случая. След два дена обаче, в четвъртък, двамата се изтъпаниха пред мен.
 - Хайде за гъби! Тъкмо ще си направим разходка!
 - Ми вървете, аз си се разхождам постоянно!
 - Да, ама ние не!
 Изобщо не изгарях от желание да отивам. Като чуя "за гъби" в главата ми изниква кошмарен спомен как лазихме преди няколко години на четири крака из едни драки над Казачево. Обаче ми дойде пъклен план.
 - Като искате разходка, дайте да вървим на Орлово гнездо!
 - Ти луд ли си, бе! Знайш ли колко е път дотам!
 Е, знам горе-долу, час и половина от Беклемето.
 - Ние не щем да ходим чак до Габрово. Ъъъъ... Габрово?!? После се сещам, че те май имат впредвид Шипка.
 - Не бе, това тук до Беклемето!
 Баща ми е доволен - там също би трябвало да има гъби. О, има и още как! Гъба до гъба целогодишно. Брат ми обаче още се мръщи. Пак било далече. Не е, бе, ей го де е, на един час с колата.
 Включва се и майка ми. Не сме излизали семейно четиримата от не знам колко си години. Усещам възможна подкрепа.
 - Ми хайде, кажи им да идем на Орлово гнездо!
 - Това пък къде е?
 - Ми ей тука, на Беклемето.
 - Оооо, аз исках някъде наоколо да идем. Няма кой да трамбова баирите като теб!
 - Ма то се върви малко и е все по път. Хората ходят там с колите си, пият по бира и слизат!
 Е това не трябваше да го казвам. Последва малко шушу-мушу в съседната стая, след което ми изтърсват:
 - Решихме! Отиваме с колата до Орлово гнездо, правим си пикник, а после а връщане спираме някъде за гъби.
 Ужас! Аз с кола из планината?! Като първокласен кашкавал-турист! И освен това не съм сигурен дали нашето опелче ще се добере дотам. Последно съм бил като ученик преди много време.
 - Му хубуу!
 Едва успявам да ги убедя, че не е добре да мъкнем и палим барбекю с нас, а е по-добре да си го приготвим тук.
 В петък трескаво разпитвам познати, ходили там, дали опелчето ще се справи. Всеки вдига рамене - ми може и да може, други са го правили, но са си прежалили колите. Съобщавам го на брат ми, а на него толкова му и трябва. Пази си колата като писано яйце.
 Съобщавам новината и на останалата част. Обаче междувременно има изпечена една раница мръвки на скара. Предлагам да отидем до Беклемето, те си правят пикника, аз отивам до Орлово гнездо и се връщам, а после за гъби.
 Майката: "И пак няма да сме заедно четиримата!"
 Бащата: "Ти знаеш ли колко е път дотам? Едно 6 часа не ти мърдат и ще трябва да те чакаме! И после ни за гъби ще ида, ни за риба ще похвърлям!" - интересно изчисление от човек, който вчера разбра, че има такъв заслон. И, ъъъ...за риба?!?
 Брата: "Все ми е тая, решавайте си вие!"
 Аз: "Ако няма да се ходи до заслона аз се отказвам! И какъв е проблема да оставим колата на Беклемето и оттам да идем пеш?"
 И така два часа. В крайна сметка решихме точно това последното, което предложих.
 В събота тръгваме и към 9:00 сме пред "Сима". Времето е чудесно, настроението също. Потегляме по ски пистата, а на мен за наказание, дето съм такъв инат, ми се падна да нося заека, пълен с ядене, бира и безалкохолно.

По пътя срещнахме една лигла. Една много гладна лигла...

Съжалявам, приятелко, ще почакаш на връщане. В един момент се оказа, че сме изпуснали пътеката, изкачваща се до билото. Видяхме я чак, когато вече беше доста над нас и ударихме нагоре покрай една вада.

 След не особено безинцидентно изкачване достигнахме пътят за Дерменка. Оттам маршрутът вече беше нормален за останалите и ненормален за мен.

 

 

 

 

 

 

 

След около 40 минути пристигнахме.

Заслонът беше почти празен. Имаше трима, дошли с джип за по бира и хижарят. Стомасите ни стържеха и се заехме със съществената част.

Абсолютен кашкавал-туризъм, срамота.

 След като ометохме почти всичко се появиха няколко тъмни облака. Нямаше изгледи да завали, но нашите се панираха и заприпираха да се връщаме. На мен ми се оставаше още, но...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане облаците отминаха. Можеше да поостанем малко повече, но трябваше да вземем впредвид и гъбаря.

 

 

 

 

 

Лиглата си стоеше на пътя. Сега вече я нагостихме с остатъците, които тя омете за нула време. Личеше си, че гладува :(

 

Но пък накрая беше доволна.

 Слязохме до "Сима" и потеглихме обратно за Ловеч с опцията гъбарят да си каже тежката дума и да реши къде да спрем, за да пообиколи за гъби. Реши мястото да бъде около село Горно Павликени, но навигаторските му способности бяха под всякаква критика. След лутане напред-назад едва се намери подходящо за спиране място, където имаше някаква измислена сянка. Двамата с брат ми се навряха в храстите, а аз с майка ми останахме при колата. Беше адска жега и ометохме всичката вода, която си носехме отгоре.

 

 

 

 

 Странно, но те все успяха да намерят нещо. Така всички бяхме доволни :)