Raiders of the Lost Godlevo
Последно утро в Рила. Планът беше да слезем покрай хижа Семково към Добърско и някъде над селото да хванем един черен път, отбелязан почти никъде, който да ни заведе до Годлево. Там беше хотелът в който щяхме да отседнем, изкъпем и изперем, преди да поемем към втората част от пътуването - Пирин. Мислихме да се качим до заслон Кончето на 5-ти, да пренощуваме там, след това към Влахинските езера, където да отпразнуваме главният повод за прехода - рожденият ден на Люси, после към Тевното и слизане в Сандански. Обаче всичко по реда си.
Хапнахме, прибрахме катуна, събрахме си боклука и по някое време потеглихме надолу. На Долното Вапско попаднахме на едни чудни меандри, където отбелязахме сефтето за днес от загубвания. След двайсетина минути маршируване напред-назад из ливадите в опит да намерим пролука в клека, преграждащ пътя ни, в крайна сметка открихме пътеката.
Аз естествено веднага изостанах, като междувременно на няколко пъти без малко да се пльосна по гръб, но няколко тревички, за които се хванах ме спасиха.
По надолу в клека се чуваха виковете на някаква голяма група, изкачваща се нагоре и след малко се засякох с тях. Всеки един беше любопитен от къде идвам и за къде съм тръгнал, и бяха много впечатлени, че Пирин е следващата ни цел. Съдейки по разговорите, които чух малко преди това отпред, изглежда и другите бяха преминали през обясненията :)
Клекът постепенно премина в гора и там успях да отбележа кратко самостоятелно загубване, но за щастие бързо се усетих, върнах се назад и открих правилният път. Оттам вече беше лесно и скоро достигнах края на пътеката, където останалите ме изчакваха.
Последва първото за деня трамбоване по чакълест път до Семково. Нищо особено, имахме още свежи сили, долу ни чакаше бира, а пушачите и цигари, които бяхме свършили предната вечер.
На Семково бяхме посрещнати от една табела с указания какво да правим ако срещнем мечка, няколко патки и един кучо, уморен от живота. Особено атрактивна ни се стори табелата, някои от указанията на която не виждахме как бихме могли да изпълним ако беше се появила мечка, докато бяхме на Вапските примерно. Все пак - да не ни се налага да пробваме на живо колко са актуални!
На Семково се надявахме хижарят да ни внесе малко яснота, относно пътят към Годлево, но се оказа, че човекът там е само помощник и не можа да ни помогне особено. Появиха се някакви горски, които също не ни бяха от полза с обясненията си и решихме да се осланяме на картите, GPS-а на Люси и безпогрешният си усет. Изпихме си бирите и започнахме едно епично трамбоване по пътища с всякаква настилка.
Асфалт:
Чакъл:
С препоръчителна скорост:
Следвахме указанията на едни срещнати по пътя хора, както и на тези, които засякохме в едни вили по надолу по пътя. Първата ни цел беше разклонът за хижа Добърско и село Добърско. Бъхтахме и бъхтахме по пътя, а скапаният разклон не се виждаше. Групата отново се разцепи - Люси, Илия и Ангел като киборги-бързоходци пердашеха напред, а аз с Оги куцукахме отзад. Оги си имаше проблеми с колената от втория ден, но въпреки това се справи отлично. В по-голямата част прехода поддържаше по-добро темпо от мен, който нямах проблеми с краката, като се изключи подбиването на петите. Това подбиване вече беше започнало да се появява и по едно време вече ходех като в транс, а дръжките на раницата имах чувството, че са си прорязали път до кръста ми. Слава богу, достигнахме въпросният разклон, където насядахме, аз използвах случая да изпия последната си вода, да изям един шоколад и да дръпна една цигара.
И отново надолу към Добърско. Мечтаехме си да се появи спасителят с бус, джип, каруца или каквото и да е и щедро да ни предложи да ни спести мъките по пътя надолу. Уви, каквото мина - мина и отмина.
Следвайки GPS-a по едно време стигнахме началото на въпросния път, минаващ над Добърско, който трябваше да ни отведе до Годлево. На последвалата почивка вече бяхме като призраци, но Илия оптимистично заяви, че ни чака още час и половина до края. Това ни вдъхна някакви сили и отново закрачихме, правейки вече планове за баня и хотел. Пътят уж трябваше да ни преведе над Добърско, да прехвърли баира между двете села и да се спусне към Годлево. Скоро обаче достигнахме един разклон надолу, който въпреки, че ни беше съмнителен, беше доста примамлив и решихме да тръгнем по него. Добре поне, че срещнахме чешма по пътя и напълнихме шишетата. После се появиха някакви къщи отпред. Аз пак бях изостанал, но останалите като наближили, срещнали един човек и:
"-Извинете, това кое село е?"
"-Ми... Добърско!"
Като е Добърско, да е Добърско! На центъра хвърлихме раниците, взехме си по бира и започнахме релакса.
Няколко местни ни зарадваха с новината, че имало пряк черен път между двете села - има-няма 3-4 километра, за около час сме щели да стигнем. Ей, оттука надолу по улицата, ще стигнете един хотел и там завивате надясно, излизате на един черен път, по него, после през дерето вдясно, хващате там пътя и отивате в Годлево. Или поне нещо такова бяха обясненията на два различни източника.
Яко! Отпочинали и заредени с енергия от добрата вест (между другото от сутринта не бяхме яли, само аз - шоколадът по-рано), скочихме, нарамихме раниците и хукнахме надолу. По пътя към нас се присъедини още един член, който стоически издържа последвалият марш чак до края.
Добърско
Колко сме разбрали от обясненията, пролича веднага след като излязохме от селото, когато се нахакахме в едни градини.
Там една леля, леко озадачена от чувството ни за ориентация ни упъти "покрай боба, вдясно покрай боба" на правия път, после все по него, нямало как да се загубим. Ми тя не подозираше на кой говори...
Въпросният боб...
...и отново на пътя
Следвайки пътя се оказахме в полето. Отпред - крави, вдясно - дере, зад дерето - път. Логично беше това да е пътят за Годлево и скоро тъпчехме по него. Да, ама по едно време пътят се разклони неочаквано, ние си харесахме едното разклонение, после пак се разклони, ние пак си харесахме и в един момент свърши в нищото.
Върнахме се малко назад, поехме по друг някакъв път и в друг един момент излязохме отново на полето. Малко след кравите! Бяхме загубили около час, за да изминем разстояние от няма и километър по най-дългият възможен път!
Докато се чудехме и благославяхме нечии невинни майки, видяхме село напред. Каквото и да става, тръгваме към него. Това е Годлево и толкоз!
Затрамбовахме през полето в права линия към въпросното село, но по някое време в главата ми се зародиха съмнения. На карти и GPS вече не разчитахме, бяхме се набутали в "неизследвана" местност, но все пак реших да прибегна до моето тайно оръжие - "умното нещо", т.е. телефона ми и Google maps, с чиято помощ успях успешно да се загубя до Ловеч преди няколко седмици.
Както си вървях, куцукайки леко най-отзад, извадих нещото, заредих картите и - синята стрелка, която уж бяхме ние сочеше право към Горно Драглище! Годлево беше някъде далеч надясно зад баира.
"-ХОРААААА..."
С което предизвиках миниспад на бойния дух, но пък поне сравнително навреме се отклонихме от тази така грешна посока.
Хванахме през баира. Вече идея си нямахме къде точно е тъпото Годлево, освен, че е там някъде зад него. Само дето тъпият баир така и не свършваше. Изкачим се уж на най-високото, а отпред още една височина. Качим и нея - следваща. Ходехме като зомбита, а вече започваше да притъмнява. В един момент баира свърши и отдолу - СЕЛОООО!
Е, това вече трябваше да е то! Четиримата напред, аз отзад - ходом марш!
После те разправяха, че са били яко изтощени. Така си и беше, но как я развиваха тази скорост на придвижване?! Познатите ми ме смятат за бързокрачещ, но в сравнение с тях съм гола вода! Логично изостанах и се ориентирах по техните подвиквания и изчаквания.
Минахме покрай едни овце, навлязохме в селото, стигнахме центъра - УРА! Хотелът!
Местните ни зяпаха все едно, че извънземни бяха кацнали с чинията си и "Братя земляни, идваме с мир!"
След известно суетене (понеже се оказа, че въпреки обявеното ни предварително пристигане, хотелът не ни очакваше) ни настаниха по стаите.
БАНЯ! ТОАЛЕТНА!
Уви! Тоалетната с която разполагахме цялата мъжка част за лош късмет се оказа развалена, както и душа в банята. В резултат всички се изредихме през банята в стаята на Люси.
По гадното се случи сетне. Още в Добърско, когато говорих по телефона ми казаха, че прогнозите за утрешният ден за Пирин не са обещаващи. По-късно във Facebook няколко приятели ме предупредиха за същото. Тогава не отдадох много значение на това, но както се оказа впоследствие изникна проблем. Времето не обещаваше безпроблемно изкачване на Пирин и дори и да успеехме, щяхме да сме вир вода като пристигнем. Колкото и да ни беше неприятно, единственото правилно решение в този момент беше да отменим пиринската част.
На следващият ден присъствието ни с раниците се оказаха фактор за маршрутката до Разлог и отпътувахме, претъпкани като в консерва със сардели.
А от Разлог - автобус до София! С което приключи всичко.
Въпреки, че не успяхме да реализираме нещата, както ги бяхме планирали, това си остава едно незабравимо скитане в една от планините, която до този момент беше напълно непозната за мен! Всичко това дължа на хората с които бях и на хората, които ми помогнаха в подготовката!
БЛАГОДАРЯ!
край
