петък, 12 август 2011 г.

Великото рилско - част II

 Ден две (2-ри август)
Голямото рилско драпане
 По някое време сутринта се излюпихме и седнахме в столовата на закуска. Багажът беше поизсъхнал, обаче обувките на някои от нас все още бяха влажни. Все пак времето се очертаваше добро и мен лично патъците не ме тревожеха. През нощта облаците се бяха изчистили и сега насреща ни се блещеше едно слънце - картинка. Само дето отдолу започнаха да лазят разни мъгели и надеждите за слънчево време започнаха да се изпаряват.
 Към 9:00 - 9:30 (часовете ми се губят) поехме нагоре по циркуса на Равничалското. Още в началото якето  ми, което уж бях закачил стабилно, падна и докато го оправя, останалите бяха дръпнали напред. За едната бройка да се затрия самостоятелно още там, но слава богу, видях ги в един момент. В този участък Станислав се отказа. Още предната вечер той имаше намерение да прекрати участието си, заради проблемните колена, но в крайна сметка реши да се пробва и днес. Сега обаче си прецени, че няма да може да се справи. Взехме си довиждане, той тръгна надолу към хижата, а ние продължихме по Равничал. Още докато го подсичахме мъгелите ни настигнаха, ние пък настигнахме едни крави с развит усет към изкуството, защото щях да настъпя икебаната на една от тях върху пътеката.
След Равничал мъглата се разкара, после пак дойде, пак се разкара и така я караше цял ден. Надявахме се да не ни завали, защото хич не искахме още една нощувка в хижа. Равничал, спускане и отново нагоре по въжето на Сивричал.
  


 Сухото езеро, където трябваше да спим
Въжето по Сивричал
Това име едва го запомних, въпреки, че Люси периодично ми ги обясняваше върховете. Запомних обаче другото му име - Камен рид, може би защото си имаме един такъв до Ловеч :) После, нагоре по скалата ми просветна откъде идва коренът на думата чалнат. Яко :)
 Поначало това никакво качване го почнах много погрешно с щеките в ръце и после се чудех къде да ги дяна. Никога повече да не качвам скали със заети ръце, особено с двадесет кила раница на гърба! Горе народът се беше излегнал да ме изчака, защото един мъгел междувременно отново беше обсебил цялата околност. Тогава загрях, че съм се качил на най-високо до сега. Понеже до момента съм обикалял само из Централен балкан, всичко изкачено в Рила си беше подобряване на един личен рекорд.


 В Рила много трудно ми беше да свикна с мащабите. Всичко там е по-голямо, но докато не тръгнеш да го минаваш, не го усещаш. В Стара планина като цяло нещата са ясни - имаш изток, имаш запад, едно било, качваш се от север на него и виждаш долината на юг. Така съм привикнал, че сега през целият ден не можех да се отърся от усещането, че ей сега зад следващото било ще свърши планината и ще се покаже долина.
 От Сивричал тръгнахме покрай някакви езера, които не запомних, срещнахме някакви хора, идващи от Грънчар. Те ни осведомиха, че за по-малко от четири часа би трябвало да стигнем до там. Беше станало пладне и в един момент прецапахме една рекичка, Райчо се показа и решихме да топнем копитца в нея. Както седнахме и отново мъгла, обаче не успя да ни стресне и продължихме да си мръхтим покрай водата.

 На мен бяха започнали леко да се подбиват петите и усещането от ледената вода беше страхотно. Липсваха ни няколко бири, но решихме, че с тях ще наваксаме на Грънчар. Стояхме, каквото стояхме, после уж тръгнахме, а след има няма десет минути решихме, че май ще трябва и да ядем, та се разпънахме отново на ливадата. Майстор-готвачът изкара котлона и се зае с някаква супа, а Оги се върна до реката да налее вода.
Над нас някой се опитваше да ни шашка с гръмотевици, но се оказа, че си имаме връзкар в групата и понеже него ден беше Илинден по стар стил, се надявахме адашът на Илийката горе да ни пусне малко гювеч. По време на обяда се уточни останалата част от маршрута. Движехме се добре и след около час - час и нещо трябваше да стигнем Кайзеровия път и по него до Грънчар (и бирите). Оттам нагоре покрай Суа вапа до циркуса на Якорудското, спускаме се долу и разпъваме катуна преди да мръкне. Кратко, ясно и точно.
 След обяда - газ към Кайзеровия път. Отново мъгла и аз изостанах в изкачването на поредния баир. Като излязох горе по някое време се усетих, че наблизо няма никой и реших да пердаша по коловете, надявайки се да няма някое разклонение по пътя. Малко след това на Оги бялата шапка се надигна изпод земята пред мен и отново се скри. Първо реших, че другите са налягали да ме чакат отново, но когато приближих шапката отново изскочи отдолу и видях, че са се наврели в някакъв изкоп. Понеже обикновено първо говоря, а после мисля, попитах какво са се окопали там и докато се усетя да изкарам фотото, бях атакуван челно от Илия, Оги и Вълка, а Люси документираше отзад :)
 Когато достигнахме Кайзеровия път, мъглата пак се беше вдигнала и се разкри една покъртителна гледка.


 Пътят е строен навремето от сръбски военнопленници, за да минат цар Фердинанд и кайзер Вилхелм. Колко труд е хвърлен там може да се види по укрепванията в разни участъци и изравнените скали по които преминава. Сега в голяма част е вече пътека, преминаваща през клекове и с чудна гледка надолу. Клековете са готини, когато си стоят отстрани на пътеката и не ти се пречкат. Там им е мястото :)



 

 Колкото и да беше хубава пътеката, чакълът си каза думата и петите ми започнаха да протестират. Като цяло тези дни нямах други проблеми, освен подбити пети и протъркани рамене от презрамките на раницата (заекът в това отношение не е много удобен). Слава богу Грънчар (с бирите) се показа и опънахме към него - всички напред, а аз куцукайки след тях. Не обичам, когато виждам хижата отдалеч, понеже все имам чувството, че тъпча на място. Добре, че сега клековете я закриваха и се движехме през "коридорче".
В колко стигнахме там - в пет ли , в шест ли, не знам. Нямаше значение, имаше бира.

 Почти бяхме стигнали, оставаше саааааааааамо да прехвърлим оттатък до Якорудското. Лесна работа :).
 След презареждането с бири, задрапахме нагоре по Грънчарският циркус, покрай Суа вапа.

Язовир Бели Искър
Петите ми не се обаждаха, очевидно още едно лечително свойство на хмелените субстанции :) На Якорудския циркус бяхме към седем без нещо и започнахме да търсим подходящо място за слизане. Наоколо все урви и камъни. Май имало пътека, която така и не намерихме, затова си харесахме една уж по-малко стръмна урва и започнахме спускането. Уж всичко се виждаше ясно, уж беше наблизо, но вместо за 30-40 минути стигнахме езерото след два часа и половина.

 С Люси вървяхме отзад, аз последен, тя по-напред, когато чух Илия да се обажда някъде от ниското вдясно от мен и да съобщава, че няма как да се спуснем направо до горното езеро, ами трябва слезем при него и да заобиколим покрай долното. Предадох напред към Люси, тя към Оги, който обаче не ни се върза и се спуснахме надясно към Илия. Там скоро стана ясно, че няма как да минем през клековете и задълбахме все по-надолу в търсене на пролука. Грънци - само скали, клекове и зверско нанадолнище.
Краката ни протестираха след девет часа трамбоване да ги излагаме и на това, раниците бяха вече към 50 кила, взе да се мръква, а краят му се не виждаше. Почнах да си говоря като Ам-Гъл: "Ти си луд, идиот! Чалнат!", "Нали точно това искаше! Наслаждавай се!" и тем подобни. По едно време на някаква кратка почивка някъде под мен, където беше Люси си чу:
 - Цецо?
 - К'во!
 - Вече си нинджа!
 - Ъхъ, бравос!
 Друго не можах да кажа в момента :) Тогава нито се радвах, нито се ядосвах, само си мислех за "127", как ей сега краката ми ще обявят стачка, ще хлътна между два камъняка и ще счупя всичко по мен. Осъзнах, че и да се шашкам, файдата ще е никаква, затова си подсвирквах една мелодийка от "Малкълм" и си гледах в краката, доколкото можех. Вече, когато почти се мръкна, чухме викове над нас. Оги и Вълка стигнали езерото преди много време, чакали ни и след като не сме се появили, бяха тръгнали да ни търсят. Спасители в клека :)
 Направихме завой и тръгнахме нагоре към тях. Право пред мен имаше огромен клек и след задълбочено обмисляне, реших, че е най-удачно да го заобиколя отгоре, където до него имаше някакви камъняци, обрасли с хвойна. Изглеждаше лесно - изкачвам се отгоре и полека преминавам оттатък, където имаше твърда земя. Да, ама не! Където и да се опитвах да стъпя, кракът ми пропадаше без опора. Не можех и да се набера на клоните на клека. Тъпата скала не беше висока, стигаше някъде до гърдите ми, но бях толкова изтощен, че не можех да се покатеря и на педя височина. От другата страна на клека и някъде надолу под мен чувах гласовете на Илия и Люси, но какво говореха - не разбрах. Имах чувството, че тичат нагоре безпроблемно между храстите, особено след като видях през клоните силуета на Илия да се щура нагоре-надолу в сумрака на пет метра от мен. Не, не мога да слизам повече надолу и да вървя по техният път! Ще премина през шибаната скала и това е! Легнах по корем върху нея и запълзях отгоре върху хвойната като кашик под обстрел. Стокилограмовият заек ме притискаше надолу, а под корема ми някакъв стърчащ клон от хвойната се опитваше да ме изкорми. Не можех и да легна като хората, ами се налагаше да пълзя в нещо като полулицева опора. Трите метра ми отнеха цяла вечност. Най-накрая достигнах заветната земя, изтърсих се на тревата, а крайниците ми бяха обявили революция. На два метра от мен се търкаляше раницата на Илия, който беше някъде надолу, даващ указания на Люси, която пък беше заседнала между клековете. След малко се появи, нарами раницата си и пое нагоре към Оги и Ангел, но не и преди да го накарам да ми извади челника и шишето с вода от раницата. Аз не можех да мръдна в този момент и останах още малко. Тия двамата са късметлии, не им се наложи да лазят около клековете! Или поне така си мислех, докато не видях изражението на Люси, която се показа след малко отдолу...
Поехме нагоре към Оги и Вълка, те ни взеха раниците и за двайсетина минути ни заведоха до езерото. Alive! Последва едно епично палене на огън с мокър вестник, сушене на каквото имаше да се суши, вечеря и РОМ.

 Вече всичко се беше променило и отново чудесно!

Разказът на Люси

следва

Няма коментари:

Публикуване на коментар