Чередето на трупа "Вежен"

И така... Направих сефтето през януари, а след това - пауза. Паричните потоци през следващите дни бяха пренасочени към други дейности и не стигаха за планина. Така изпуснах една Дерменка, една Амбарица, един Мазалат, един Плевен, а като гледах познатите ми да се качват и бавно и сигурно отивах към изтрещяване :) В един момент нададох жален вопъл във FB и Люси ми прати покана да се присъединя към трупа "Вежен" на тяхната годишнина от "Голямото лазене и неспасяване". Датата беше насрочена за 26. 03 - 27. 03, което ме устройваше, тъй като безпаричието ми дотогава се очертаваше да изчезне.
Започна подготовка и уговорки по социални мрежи и форуми. Очертаваше се присъстващите да са около 30. Едно от момчетата имаше рожден ден и те планираха да се съберат още в петък в Рибарица, за да празнуват. Всъщност тая годишнина по принцип се празнува от петък в хотел "Зорница", събота на Вежен, та до неделя обратно надолу :). Аз щях да се присъединя в събота сутринта.
А тази събота, както си я чаках с най-голямо нетърпение, в един момент взе, че дойде. В шест часа събуждане, Good Morning, Vietnam

 

закуска, натоварване на колата и излитане. До девет все трябваше да съм там, но повече бързах да изчезна от пътя, когато се появят колоните автомобили от и към София ;). Не че нещо, но се имам за примерен шофьор и спазвам ограниченията по пътя, което изнервя доста народ. За да заглушавам клаксоните бях си надул толкова фолк и готик метъл, че в един момент, колата се напълни с херувими и серафими :)
В девет без десет влязох в селото, редуцирах скоростта на 30 km/h за ужас на местното население и започнах да се оглеждам за димящи руини. За местоположението на хотела в Рибарица знаех:
1. Намира се в Рибарица.
2. Май имало някакви табели, указващи посоката.
3. От Люси по-рано разбрах, че имало спирка и веднага след спирката се завивало в дясно.
Следвайки тези три точки без малко да се хакна на паметника на Бенковски, но се усетих навреме и попитах в един магазин. Оказа се, че съм бил почти до хотела и бързо го открих. Хотелът беше цял, колкото и да е беше странно, а отвън нямаше живо пиле. Всъщност имаше две - Мария, която си правеше сандвичи и Константина. Кротнах се до тях с едно кафе и зачаках народът да излезе/излази навън. Това започна да се случва след малко и постепенно се запознах с доста народ, който дотогава познавах само виртуално. Люси също излезе, полафихме малко на припек и така разбрах плана за действие, а именно - бавно, полекичка нагоре по пътеката за хижата с консумация на много бира.
По някое време едни хора решихме да тръгваме, като изчакаме останалите на чек пойнт едно - кръчмата "Заводна". Там аз седнах на швепс (колко гадно е да си шофьор), останалите на бира. Също там срещнахме една знаменита бабичка - баба Дуда :) Както си седяхме и чакахме народът да се появи в един момент се оказа, че май сме от последните. Тъй като там бяхме само с две коли, а хората доста повече, решихме да потегляме към чек пойнт две - входа на парк "Централен Балкан" и после някой да се върне за Люси и Мишка. Аз натоварих една чета от четири човека и след 5 минути бяхме горе, където по-голямата част от групата се беше вече позиционирала
 

На нас петимата не ни се седеше, бяхме висяли вече сума ти време в кръчмата и хотела, затова решихме да палим подметките нагоре към хижата. По някое време ни задминаха Сами с танка и другият джип,  който би трябвало да се беше върнал да вземе останалите в кръчмата. В първият момент не си го сложих на гайле.
Спътниците ми бяха по-предвидливи от мен. Бяха си взели бирата в ръка, докато моята я бях натикал някъде по средата на раницата и не ми се ровеше да я вадя. Мислех да поседна горе на пейките, където почва пътеката и там да свърша това.
 

Това не ми се отдаде обаче, понеже те бяха доста бързоходни и не се застояха там. Изкарах щеките и потеглих нагоре след тях. Както си вървях обаче и започнаха да ме спохождат едни съмнения. Ние на кръчмата бяхме две коли - моята и джипа. Аз не се върнах, а джипът с танка ни подминаха сравнително скоро след като потеглихме. Това, както и фактът, че когато ни подминаваха не ги видяхме в колите ме накара да си мисля, че Люси и Мишка май все още са долу в кръчмата, чакат някой да ги вземе и доста вероятно да благославят нечии роднини. Споделих опасенията с останалите, те отвърнаха "Хъ хъ хъ" и продължихме нагоре.
В един момент стигнахме до един стръмен, каменист участък, аз изостанах, а когато го качих и ченето ми с трясък се стовари на земята. Насреща "забравените" си седят кротко на едни пънове, пият бира и слушат упадъчна музика, моля ти се  :) Аз реших, че това е моментът да извадя бирите от раницата и да се включа, те пък решиха, че им е омръзнало и сори батка -
 

потеглиха, като ми дадоха акъл да си пия по пътя. Еми, убуу, тръгнах и аз, но пак изостанах, заради едни мравки, които ми се сториха много фотогенични и мразят бира.
 

Тогава вече превключих на Металика и ги настигнах. Не че вървях бързо, ами просто те бяха седнали на втора биропауза на ливадата под хижата :) Сложихме гети, понеже очаквахме да погазим малко сняг и се качихме горе. Понеже, докато се качвах подминах няколко минзухара, но ме мързеше да спирам и да снимам, една от първите ми работи беше да понаобиколя ливадата пред хижата и да потърся няколко.
 

Хижата с връх Вежен
 

Постепенно се събрахме и започнахме да окупираме столовата за културно-масовата дейност вечерта :)
Всъщност вечерта беше много весело. Някои си спретнаха турнири по шах, табла, карти и т.н., други просто си лафихме. Тука си оказа думата и това, че съм шофьор - не можах да се разпусна напълно, понеже трябваше да се съобразявам с това, че на следващият ден ще се връщам до Ловеч и се позиционирах сравнително по-рано от останалите в леглото :(
На другата сутрин към девет се излюпих един от първите. Повечето бяха изкарали до по-късно и все още спяха. Закусих и седнах на чай отвън да чакам какво ще стане.
 

От предната вечер, бях поел ангажимент към момчетата, които карах да ги откарам до Тетевен, откъдето те да хванат автобус за София. Не знаех разписанието, те също и освен това май бяха единствените, които щяха да се прибират с автобус. Другите щяха да са с колите. Поседяхме известно време, но към 11:00 решихме да слизаме, за да не рискуваме да изпуснат автобуса. Не ми се слизаше толкова скоро без да съм си взел довиждане с доста хора, но това е друго тъпо нещо на шофьорството по купони :(
 

Времето по прогноза го даваха дъдждовно, то правеше някакви опити да ни намокри, но безуспешно.
 

Към 13:00 бяхме при колите, натоварихме се и отпътувахме към Тетевен. Оказа се, че е можело да поостанем повече на хижата, но нямаше как да знаем...

На автогарата си взех довиждане с момчетата и след отбиване при родата в Тетевен, около 14:30 потеглих към Ловеч. По пътя завръщащите се софиянци постоянно се опитваха да ме утрепят, но безуспешно. Явно херувимите и серафимите в колата си вършеха работата. В 16:00 си бях у нас и с това тази супер разходка свърши, а вече ми се искаше да се върна обратно :(
Следващият път искам да ме возят ;)

Сефтето

Осми януари - Ден на независимостта на опорно-двигателната система след Ивановден. Първото ми за годината излизане в планината, както и на много други. Този път дестинацията е хижа Тъжа, югоизточно от връх Русалка (Марагидик). Четиридесет души, настървени за планина, потеглихме в 8:00 часа от Ловеч с автобус и към 9:30 благополучно пристигнахме на обръщалото на края на квартал Острец в Априлци. Оттам отначало по асфалтов път, после по каменист и накрая по пътека, подсичаща пътя на няколко места започва изкачването.
Още от самото начало имахме усещането, че тази разходка ще бъде чудесно изживяване. Марагидик сякаш ни подканяше по-бързо да се изкачим догоре.

 Връх Марагидик или Русалка
 

Обаче всяко нещо с времето си. Групата беше голяма, съставена от хора на различна възраст и опит в планината, затова независимо от хубавото време все пак трябваше да се внимава. Спасителите и водачите, които бяха с нас се грижеха за това.
 

Като цяло пътеката се води стръмна, но не е нищо в сравнение с тази за хижа Ехо от Рибарица. Някъде четох, че този маршрут се наричал "пенсионерският".
 

Марагидик се доближава
 

След известно време изкачване през гората, Марагидик започна да се разкрива с цялата си прелест.
 

Малко под билото пътеката излиза на т. нар. Дългата поляна.
 

Поглед назад
 

Двайсетина минути след това вече сме горе в местността Табите. Чудесното време, заедно с красивата околност ни поднесоха спиращи дъха гледки.
 

Оттам до хижата е около 15 минути при леко спускане.
 

Хижа Тъжа отдалече
 

Влязохме в столовата и бяхме посрещнати от местният Котьо.
 

Той като всеки самоуважаващ се котьо естествено искаше манджа.
 

Въпреки, че хижарят ни забрани да го храним все пак вечерта му поднесохме това-онова преди да бъде заточен в мазето за през нощта.
 

Изглед от хижата към Голям Кадемлия
 

Освен Котьо хижата си разполага и с охрана.
 

Колко е охрана веднага разбрахме след като се появи някакъв натрапник, търсещ естествено храна и беше набързо разкаран от периметъра.

Натрапникът


 

След като хапнахме по една вкусна леща и обърнахме по бира, няколко човека решихме да се качим до Марагидик.
 

Ботев отдалече


Така и не запомних името на това

 

Голям Кадемлия, може би най-много сниманият обект през това пътуване




Старият път към Ботев




Отново Голям Кадемлия




Почти сме изкачили Марагидик


Северният Джендем. Най-отзад се виждат Вежен и Юмрука, а по-насам са Купена, Амбарица и разни други
 

От Марагидик гледката естествено беше страхотна. Хубаво беше, че уцелихме приятно време, макар и ненормално топло за сезона, но се радвахме като знаехме, че можеше и да е вятър, мъгла, а ние да си висим в хижата.

Поглед от Марагидик с Априлци в ниското

Вчерта мина в празнуване на Ивановден. Имахме няколко Ивановци с нас, но най-колоротен естествено беше Иван Пенчев, който много се зарадва като ме видя в групата и не пропусна да демонстрира певческите и декламаторските си способности, както и да почерпи с чудесната си йоглавска ракия.
На другата сутрин някои от по-ранобудните отидоха до Кадемлийското пръскало. Аз го пропуснах за сметка на обилна закуска и стягане на багажа. Групата вече беше се разцепила на по-малки компанийки, които по различно време потегляха надолу към Априлци, където трябваше да вземем автобуса в 15:00 часа. Пенчев пък с още двама-трима решиха да слязат по по-трудния маршрут през Марагидик. Него не го мислехме, тъй като той беше с автомобила си.
Времето сутринта изглеждаше застрашително.
 

Прогнозите за слънце обаче се оказаха верни и към 11 часа от облаците нямаше и следа. Нашата групичка решихме и ние да се спускаме надолу. Чакаше ни около три часа спускане, което снегът, започнал да се превръща в киша правеше доста досадно. Спускането мина сравнително без инциденти, с изключение на няколко пльосвания по задник, които направихме, когато без да разберем се набутахме в едно сечище за радост на друга група от нашите, тръгнали по-рано и които ни гледаха сеира отдолу :)
Когато излязохме долу на пътя, гледайки топящият се сняг реших, че скоро няма да видя зима и реших да наваксам с фотото.
 

Това логично доведе до изоставането ми от групата и трябваше малко на марш-на-скок да ги догонвам.
В два часа бяхме на обръщалото, където трябваше да чакаме автобуса. Тъй като имаше още един час решихме да потърсим най-близката кръчма, магазин, хоремаг или каквото и да е за по бира. Въобразявахме си, че някъде наблизо все ще намерим нещо. Голяма грешка! Както се убедихме после хората в Острец или са най-големите трезвеници в България, или жулят само домашно, защото най-близкото нещо, където можеше да си вземем бира се оказа на центъра, няколко километра по-надолу. Пътят ни дотам може да се сравнява с преминаване на пустиня без вода, включително и миражите, че "ей това там долу на завоя май е заведение". Както и да е накрая с подбити крака се домъкнахме до някакво капанче, където за една малка Ариана ни взеха по 2,30 лв.     о.О
След малко автобусът дойде, отиде до обръщалото да вземе останалите и се върна за нас. Тук би трябвало да свърши всичко, но се оказа, че машината не е на това мнение. Още с потеглянето отзад се развикаха, че протекла ръждива вода от радиаторите, народа масово се втурна да си спасява раниците от намокряне, а шофьорът се притесни дали ще успее да ни върне. След първоначалният оглед се разбра, че за ремонт на пътя и дума не можеше да става, явно имаше спукана тръба в охладителната система на автобуса и трябваше да спираме на всяка крайпътна чешма за доливане на вода. Накрая в Стефаново се оказа, че сме дотам. Излязохме да чакаме друг автобус, който шофьорът беше извикал. После не знам точно какво се случи, но се оказа, че някак съдбата ни се е усмихнала, защото ни извикаха да се качваме и последните 18 километра до Ловеч ги изминахме някак си. Така в 17:30 след почти два часа и половина, благополучно се прибрахме по домовете си.