За това пътуване имах мерак да го направим още през лятото. Постоянно изникваха разни други неща и така и не успяхме. В края на август, началото на септември обаче казах на комшията - заминаваме за Момина поляна веднага щом се опаричим. Той се нави от раз. Решихме да се изкачим някъде в края на септември след като получим заплати. Все пак трябваше да се съобразим и с графика на останалите и накрая заковахме датата на 4-ти октомври.
И така в събота в 7.30 сутринта пет маймунки с пет ранички се натоварихме на Брикетчето (полото на комшията) и поехме по маршрута Ловеч - Тетевен - Черни вит - хижа Абаджиев. На Абаджиев щяхме да оставим колата и да поемем пеш нагоре. Отначало мислех да поемем от хижа Елпром, но не бях ходил дълго време там. Като поразучихме малко нещата се оказа, че Елпром вече е собственост на Филчев, оградена е почти цялата местност там, не можем да си оставим колата и имат зли кучета. Това ни отказа и решихме да тръгнем от Абаджиев, откъдето пътеката е малко по-дълга, но пък и по-малко стръмна. В 9.40 вече бяхме там и първото нещо, което видях беше това:
Времето беше прекрасно, но пък и такова трябваше да бъде, съдейки по прогнозата. Малко суетене около колата, екипирване и поехме нагоре:
Дори и долу в ниското имаше толкова неща за снимане, че просто не можех да направя пет крачки без да си харесам нещо.
Уви, апаратът ми е толкова скапан, че няма много памет, а батериите ги изтощава за нула време. Крайно време е да го сменя. Бяхме се екипирали като за зима, но скоро се наложи да хвърлим парцалите и да я караме по тениски.
Все пак човек трябва да е подготвен за всичко през есента и както се оказа по-късно с основание. Засега обаче всичко беше изключително приятно и ние имахме пълната възможност да си направим една приятна разходка в есенния Балкан. След около два часа стигнахме "долната" ливада, която е на 20-30 минути под хижата.
Там за малко не настъпихме една пепелянка, която за щастие беше далеч по-стресната от нас и офейка през тревата. Все пак ни накара да си гледаме по-внимателно в краката и да зяпаме по-малко красотите наоколо.
След два часа и половина изкачване стигнахме хижата.
Бяхме посрещнати от бесния лай на едно вярно куче-пазач, за което хижаря Румен (Ручката) го възнагради с 24 часа на синджир, т.е. докато си тръгнем :)
Имах мерак да се качим после и до Картала,
но си останах само с мерака, тъй като нямаше други ентусиасти освен мен.
Хижа Момина поляна се намира на час и половина (отдолу нагоре) под билото сред една красива иглолистна гора.
Имаше и няколко умрели дървета.
Хижата има един изключително точен барометър :)
Настанихме се и слязохме да хапнем нещо в столовата. Очакваше се да пристигне още една група от 45 човека от Ботевград. В крайна сметка пристигнаха само десетина. Следобеда го изкарахме шматкайки се наоколо и препичайки се като гущери на слънце пред хижата. След като не можах да убедя останалите да се качим до Картала успях поне да ги склоня да отскочим до Самодивската ливада наблизо и да разгледаме морените. Там направих няколко снимки, но по-късно разбрах, че апаратът ми ме е предал и нищо не се е получило :(
Вечерта разпънахме масата и заседнахме на вино и ракии :) Групата от Ботевград беше направила същото, но тяхното присъствие беше нож с две остриета. От една страна спомагаха за по-весела обстановка, но от друга бяха изключително шумни. Правеха някакви опити да пеят народни песни, една песнопойка обикаляше масата им, започваха една песен и след два реда я омотаваха. В крайна сметка вдигаха повече шум от който едва можехме да чуем собствените си приказки и това ни накара да си легнем към 23.00 часа.
Рано сутринта по тъмно се изви страхотна буря с гръмотевици, а когато станахме:
Честит ни първи сняг :)
Решихме да се приготвяме възможно най-бързо и да слизаме, тъй като първият сняг тихо си се сипеше и нямаше никакво намерение да спира. Ботевградчаните направиха същото и бързо се ометоха, оставяйки масата си в столовата в тотална мизерия. Ние решихме да тръгнем десетина минутки след тях, за да си спестим прокарването на пътеката.
Все пак слизането мина сравнително гладко. Дребни неприятности бяха клоните на дърветата, натежали от снега и надвиснали над пътеката, както и дъждът, който се лееше в по-ниското. След час и нещо стигнахме Абаджиев и влязохме да се изсушим. Там хижарката ни се оплака, че ботевградчаните преди нас и правили проблеми и не искали да си платят паркинга на тузарските си джипове. Все пак се оправили накрая.
Ние пихме по едно кафе и се натоварихме на Брикетчето. Решихме да се отбием до Гложенския манастир, въпреки че аз не бях особено голям ентусиаст. Не обичам особено църкви и манастири. Замъкнахме се някак си дотам, обаче горе беше някаква тотална виелица. Посещението ни беше слизане от колата, бягане навътре до манастира и бягане до църквата. Който палил свещ - палил, после беж обратно до колата. Наляхме в едно шишенце малко светена вода и се това оказа далновиден ход, тъй като започна един здрав екстремизъм по пътя към Ловеч. Времето беше страхотен вятър, плющене на дъжд в предното стъкло и се разминахме на косъм от сблъсък с двама софиянци от провинцията, едни цигани от ловешко в някаква раздрънкана лада и едно куче. Все пак се добрахме някак си до Ловеч и след крaтко гостуване за по един чай у едно от момичетата се прибрахме по къщите.
Като цяло страхотно прекарване и задължително ще го повторим някой път, но тогава ще гледам да съм се снабдил с по-свестен фотоапарат :)
