От мoмите до козите - II

23 май - ден трети

Събуждаме се около 6:30 и закусваме. Предстои ни преходът от хижа Вежен до хижа Козя стена. Основната част от групата - тези, които предният ден се придвижиха по-бавно от Момина поляна бяха решили да тръгнат в 7:00. "Бързоходците" се помотахме още малко и тръгнахме след тях. И без това се очакваше да задминем останалите и така и стана. Още в гората над хижата ги настигнахме. Известно време вървяхме заедно по лятната пътека за Ехо, известна още като Рибаришки проход.

Времето отново беше прекрасно, а пътеката се виеше през красива местност под връх Вежен, пресичана от поточета от топящият се сняг.

След около час и половина наближихме Каменната порта - мястото, където Рибаришкият проход излиза на билото и се пресича с маршрута Ком - Емине.

Основната група вече беше далеч зад нас. На билото отново се откриха умопомрачаващи гледки на север към Тетевен, на запад към връх Вежен и на юг към Средна гора.

Поехме към Каменица с вчерашното темпо. Аз се бях амбицирал днес да изкача Юмрука, затова се опитах да изпреваря всички и да дръпна напред с цел да спечеля малко време, понеже никой друг не изгаряше от желание да се катери с мен. Вече го бяха качвали. След като преминахме Каменица се показаха Юмрука и Кавладан с хижа Ехо, сгушена между тях. Това още повече ме надъха и ускорих.

Не успях обаче да взема преднина. По-слабата ми физическа форма си каза думата и малко преди Юмрука "бързоходците" ме настигнаха. Примирих се, че след върха няма да се движа с тях и продължих към подножието му.
Бях му се наканил още от есента, когато бяхме на Ехо, но тогава от чист мързел не го качих.

Там, близо до няколко кротко пасящи си коня се разделих с останалите, които продължиха по подсичащата пътека. Аз седнах на кратка почивка и поех нагоре към върха.

А около мен се разкриваха нови и нови гледки от които оставах без дъх.

Колко се катерих - не знам. По едно време баирът стана по-полегат и изведнъж се оказах отгоре. Скоро намерих котата, а чувството беше все едно съм изкачил Еверест :)

Поседнах там на почивка и не можех да откъсна поглед от Козя стена и Вежен.

Тъй като нямаше кой да ме снима за спомен там, снимах заека :)

Всъщност се оказа, че има. Останалите, които продължиха напред, докато си почивали на Ехо ме видяли и едно от момичетата ме снимало с максималния си zoom на който е бил способен апарата и :)

Можех да откарам още час там, но един приближаващ от юг облак, придружен от далечен гръм ми напомни, че ме чака още път. Метнах заека на гърба и поех надолу по въжето към Ехо.

Вече виждах крайната цел, хижа Козя стена, което не беше хубаво, защото човек се уморява психически по-бързо така.

Скоро слязох долу и покрай параклиса стигнах хижата.

Там освен няколко коня, една бременна котка и кучето имаше и група от София, която тъкмо потегляше към Вежен, както и няколко от нашите, които бяха изостанали. От "бързоходците" нямаше и следа, бяха тръгнали към Козя стена половин час по-рано. Реших, че няма повече закъде да бързам, след като вече бях изпълнил едната си цел и седнах на кратка почивка на пейките отпред.

След десетина минути - отново на път. Подсякохме Кавладан и през гората към Козя стена. До самата хижа си беше една красива лежерна разходка.

 

Там заварихме "бързоходците", тъкмо приключващи с обяда. Докато се суетяхме около хижата, някои от тях си взеха биричка и се излегнаха блажено на плочките пред входа. Побързахме и ние да се включим към тях и скоро станахме такава атракция, че всеки новопристигнал след като се покажеше иззад ъгъла на хижата, изваждаше фото, щракваше ни набързо и след това влизаше вътре.

Не мина много и времето отново напомни за себе си с кратък, проливен дъжд.

Адски много ме боляха краката, но също така адски много бях доволен. Можех само да си мечтая за по-хубави три дни. Цяла вечер бях умълчан, прехвърляйки наум местата, където минахме. В столовата на хижата цареше веселие, а хижарката Олга се раздаде докрай, за да угоди на всички, както и да прави компания на познати и непознати.
Бях чувал за нея от форумите и приятели, които вече я бяха посещавали, знаех, че е страхотен човек, но всичко някак си изглеждаше като бледа истина, след като я видях с очите си колко е всеотдайна. Разсмя ме с историята си за една ревяща мечка до хижата. Невероятен човек!

24 май - ден четвърти

Честит ни празник! Нашето пътуване беше към края си. От Козя стена трябваше да се придвижим до Беклемето, където по обяд щеше да ни чака автобусът.

Сбогуваме се с Козя стена и Олга, и потегляме.

Бях решил да се движа възможно най-бавно. Не ми се тръгваше оттук.

Чорапът се показа и това беше. Красивото пътешествие остана спомен.
Слязохме до Беклемето и се зарекох някой ден отново да премина през тези места, така близо и в същото време толкова далечни.

От момите до козите - I

21-ви май - ден първи

Групата пътуваме с автобус от Ловеч до махала Косица в Чернивитският балкан. Предстои ни четиридневен преход от хижа Момина поляна до хижа Козя стена и Беклемето. Идеята беше да започнем от хижа Анчова бичкия, бившата Абаджиев. Вече сме достигали дотам по изронения път с градски автобус през зимата, но този път не успяхме. Автобусът закъса някъде между Косица и Абаджиев, та се наложи да продължим пеш. Не е болка за умиране, разстоянието е никакво и дори не заслужаваше да се отбележи, ако не беше фактът, че десет минути след като тръгнахме пеш, аз се загубих, заедно с още петима. Срам, като се има впредвид, че този район ми е до болка познат.
Вървейки си по пътя стигнахме до един завой от където започва една подсичаща пътека, маркирана и обозначена с табела. Дотогава винаги съм минавал оттам все с превоз и никога не бях минавал по въпросната пътека, но имах идея откъде минава. Просто асфалтовият път криволичи, а тя подсича един по-голям завой и излиза отново на него малко по-нагоре.
Като стигнах до нея, реших да съкратя малко време и да мина оттам. Тръгнах по все още добре изглеждащата маркировка, а по едно време се обърнах и видях, че още няколко човека са решили да ме последват, решили, че знам къде отивам.

 

Няколко минути по-късно обаче, леко изтърканата, но иначе виждаща се маркировка изчезна, а пътеката се оказа прекъсната от някакво свличане, изровило огромен ров през нея. Отсреща се виждаше как продължава така, че смело излазихме някак си на четири крака през рова и продължихме, докато не се натъкнахме на втори подобен ров. Излазихме и него, продължихме и - трети ров. Тук вече спряхме и решихме да използваме мозъците си. Явно, че пътеката беше изоставена, а ние имахме приблизителна представа къде се намираме. Знаехме, че пътят минава някъде над нас и решиме да цепим нагоре из храстите. В крайна сметка излязохме на него под укорителните погледи на част от групата.
Нататък продължихме културно и без инциденти. Стигнахме Абаджиев, където започва пътеката за Момина поляна и спряхме за кратка почивка.

След около половин час, отново поехме нагоре. Преходът от Абаджиев до Момина поляна е само около два часа, а ние нямаше за къде да бързаме. Все пак сгъстяващите се облаци около билото ни подканяха да не се моткаме прекалено. В един момент четирима се оказахме най-отпред и дръпнахме. Бях минавал много пъти вече по тази пътека и нямаше с какво да ме впечатли.

Стигнахме до хижата с първите капки дъжд.

Настанихме се в столовата, някои извадиха храна, други бира и зачакахме да се съберем всички. Планът беше сутринта да потеглим към Вежен в 6:30 сутринта, за да се опитаме да избегнем очакващите се валежи около и след обяд. Дъждът не беше продължителен, слънцето скоро се показа отново и навън стана чудесно. С едно от момичетата решихме да се разходим до близката каменна река.

 

Там беше толкова чудесно, че решихме да се върнем обратно до хижата и да се запасим с биричка и безалкохолно за по-продължителен престой. По пътя срещнахме един бръмбъзък.

 Върнахме се на камъните и се отдадохме на разплох. Перфектното бягство от сивото ежедневие!
 

Скоро вечерта настъпи и ние се оттеглихме в столовата на по-новата част от комплекса, където си изкарахме доста весело.

22 май - ден втори

Събудихме се около 6:00, хапнахме набързо и 6:30 поехме нагоре по пътеката към билото. След 30-40 минути стигнахме Момин превал в подножието на връх Картала.

Там групата отново се разкъса, като аз поех заедно с още няколко от по-бързоходните напред по подсичащата върха пътека към билото. Хората с мен бяха по-опитни планинари, движеха се в сравнително бързо и равномерно темпо, и аз реших да се опитам да направя прехода до хижа Вежен с тях, за да разбера за себе си дали имам тяхната издръжливост.

Времето беше просто перфектно. Едно чудесно утро, изпълнено със слънце и минзухари!

След известно време достигнахме билото в близост до изоставената отдавна хижа Планински извори.

Оттам поехме по маркировката Ком - Емине към чешмата Петте чучура и връх Тетевенска баба. Колкото и да се стараех обаче да вървя бързо с останалите, не можех да остана безразличен към красотата наоколо. Стори ми се, че виждам самите ангели, решили да ни придружат в тази чудесна разходка.

На Петте чучура спряхме за кратка почивка. Хапнахме вафли и си наляхме вода от чешмата. Основната група беше останала далеч зад нас.

Поехме нагоре по склона на Тетевенска баба и когато стигнахме горе не издържах. Всичко беше толкова красиво, че аз реших за разлика от останалите да не подсичам, а да катеря всички върхове по пътя си. А те се очертаваха няколко - след бабата следваха Булуваня, Безименен и Братаница, както и Старопланинското конче. На Баба се обърнах назад да видя къде са останалите и гледката към Картала не ми хареса. Там започваха да прииждат тъмни облаци от запад и по всичко личеше, че ни гонят. Надявах се, че няма да ни стигнат преди да се доберем до Вежен.

Скоро обаче забравих за тях, тъй като стигнах котата на Баба и се захласнах по гледките.

Хората с които се движех бяха дръпнали напред вече по подсичащата пътека, а аз търчах на зиг-заг след тях по зимната маркировка :)

Отсреща над Вежен ни очакваше друг буреносен облак.

Продължихме смело и малко по-късно започнахме изкачването на Булуваня.

Зад нас нещата не бяха добри.

Както и пред нас. Бяхме "обкръжени".

 

Изкачихме Безименен и спряхме за почивка. Горе-долу тогава облакът зад нас ни догони. Отново поехме и с ускорено темпо преминахме Братаница и достигнахме Старопланинското конче.

Без да спираме поехме по Кончето.

След като го преминахме най-после заваля. Сложихме дъждобраните и тръгнахме нагоре по склона на Пъпа и Вежен по лятната пътека Вежен - Бенковски. Дъждът не беше силен, слава богу не духаше вятър, а и всичко свърши преди още да сме изкачили напълно западния склон на Вежен.

След като подминахме чешмата от която започва река Заводна, подсякохме по западния склон на Вежен. Последен поглед назад към върховете през които преминахме

 

и навлязохме в гората над хижа Вежен.
Спускането през нея не беше дълго, но аз вече усещах умора и изостанах. Все пак успях да поддържам наложеното темпо и едва в последния етап, току над хижата краката ми почти отказаха.

Стигнах хижата 15 минути след първите, взех си душ и излязох отвън да почивам. Бяхме преминали разстоянието от Момина поляна за седем часа - с около 3 часа по-малко от последните от групата, която зад нас се беше разкъсала още повече.

Последните от тях нямаха късмет. Час и половина след като пристигнахме се изля страшен порой, а някои все още бяха по пътеката нагоре.

За щастие това отново беше краткотрайна пролетна буря, която изчезна неусетно така, като и дойде. Скоро всички бяхме в столовата, някои се сушаха, други хапвахме и събирахме сили за следващият ден, когато щяхме да направим прехода до хижа Козя стена.

следва