Дотам и обратно

Една планинарска поговорка, станала клише, казва: "В екстремна ситуация в планината си проличава истинската същност на човека!"
Попаднах в екстремна ситуация и това, което открих за себе си не ми дава мира...

Всичко беше замислено да бъде чудесна лежерна разходка. Преди няколко месеца предложих на Люси, в някой приятен летен уикенд,  да направим преход от Момина поляна до Бенковски. Хем трупата не беше идвала по тези места, хем аз си мислех, че ги познавам сравнително добре. Постепенно реших това да стане на 10 - 12 юни. Тогава, през април, очаквах хубаво лятно време, а и малко преди това щях да съм минал през тези места и да си припомня маршрута.
Времето постепенно отмина и настъпи седмицата в която щяхме да поемем нагоре. В четвъртък обаче времето се влоши. Настъпиха съмнения, че горе нищо хубаво не ни очаква. Прогнозите обещаваха гадничко дъждовно време в петък, спокойно, но облачно в събота и дъжд в неделя. Някак си реших, че щом няма гръмотевици ще се справим с всичко останало. Никак не исках да се провали всичко.
В крайна сметка решихме да отидем. От цялата трупа се навиха да дойдат само Люси и Жоро Гилъна. Планът беше те да се придвижат от София до Антон с влак и оттам през билото до Момина поляна, където да се срещнем. Аз пък щях да премина от север по добре познатият ми маршрут покрай Абаджиев.

В петък по някое време потеглих с колата към Тетевен. Времето отначало беше идеално, но впоследствие се появиха черни облаци и намеци за дъжд. Все пак те се разсейваха бързо, преди да завали и така се редуваше ту слънчево, ту облачно. Гоних автобус от Тетевен до Дивчовото, който обаче се оказа само на хартия. Разписанието на автогарата в Тетевен се оказа неактуално и се наложи да изчаквам следващият. Колата я оставих при баба ми и дядо ми в Тетевен, тъй като планът беше да се кача през Черни вит до Момина поляна, а в неделя да слезем през Рибарица.

Обадих се на Люси да ги информирам, че ще закъснея. Те тъкмо били пристигнали в Антон и търсели пътеката нагоре. Маркировката там я нямало никаква и те се ориентирали по усет и по указанията на двама местни.

Изчаках автобуса и потеглихме към Дивчовото. От приказките на шофьора разбрах, че в събота и неделя нямало никакъв транспорт от Дивчовото за Тетевен през почивните дни, което значеше, че някак си трябваше да се доберем до Бенковски, за да слезем в Рибарица. Когато слязох на разклона за Косица видях, че нещата са по-лоши, отколкото очаквах. Не си правех илюзията, че времето ще е идеално, но това, което се виждаше към билото беше кошмар. При мен в ниското беше тихо с променлива облачност, но гъстата мъгла горе и вятърът, който духаше там ме накараха да се усъмня, че Люси и Жоро ще успеят да преминат. Имах обаче вяра в техните възможности и оптимистично продължих напред.

След час и петнадесет минути достигнах Абаджиев, където спрях за почивка. Хижарите там ми казаха, че от няколко дни времето нагоре е много лошо и потвърдиха липсата на автобуси за Тетевен. Все още обаче се надявах на прилично лошо време, което да ни позволи да изпълним прехода си докрая. Нямах идея какво става оттатък Балкана, нямах и обхват да се обадя. Изобщо не знаех какво ще заваря горе на Момина поляна и дали другите не са се отказали.

На долната ливада донякъде осъзнах сериозността на положението. С първите крачки в мократа трева обувките ми подгизнаха, а наоколо беше адски гъста мъгла. Добре, че знаех пътя наизуст и се движех уверено в правилната посока. По едно време телефонът ми иззвъня - беше Люси да разбере къде съм и ме информира, че вече са в гората над хижата, но са се губили два пъти на изкачването от юг. Чувството на вина, че ги накарах да тръгнем се появи.

Десет-петнадесет минути по-късно стигнах хижата. Първите посрещнали ме с весели викове бяха двама коняри-каубои от Антон. Докато се суетях в столовата на хижата пристигнаха Люси и Жоро - мокри, изнемощели, но във весело настроение. Още по-весело стана, когато хижарката, която преди е била на Соколна, връчи на Люси загубената и преди няколко месеца обица. И двамата излъчваха оптимизъм за утрешният преход и бяха куражлии - нещо от което усещах, че ще имам нужда. Като цяло не знаеха пътя, а аз вече не бях толкова самоуверен, че ще успея да ги преведа.


На следващият ден ни посрещна мокро и доста по-мъгливо утро. Преди нас бяха тръгнали група за Ехо, хижарите също излъчваха позитивизъм като ни изпращаха. Конярите ме посъветваха да минем по подсичащата пътека под Картала. "Разбира се!" отвърнах, "Аз оттам и без това смятах да минем."

Бях сложил пончото, заради дъжда, но ми пречеше в изкачването и го свалих. Жоро се беше пооблякъл добре, Люси разчиташе на първо време на якето си, а после евентуално да сложи дъждобрана си. Преминахме гората и излязохме на Момин превал. Там ни подхвана севернякът и малко по-късно, вече по пътеката осъзнахме, че сме изпуснали моментът да се преоблечем и сложим дъждобраните. Продължихме напред със смътната идея да стигнем Планински извори, там да се преоблечем и продължим. Колкото повече напредвахме обаче, толкова повече усещах, че положението се сговнясва. Обувките ми отново бяха станали на сюнгери, а от кръста нагоре бях вир вода от дъжда и изпотяване. Северният вятър пък ме вледеняваше и добре, че се движех, за да се разгрявам.

Стигнахме чешмата под билото,а оттам маркировката на пътеката и самата пътека започнаха да ми се губят. Постепенно загубих ориентация къде сме и дали изобщо сме на пътеката. Знаех, че сме някъде под билото. По някое време започнах да криволича наляво-надясно, за да открия маркировка. Знаех прекрасно, че в такива моменти човек не трябва да се панира, не исках да се панирам, но прерязващият ме вятър и студа ме подканяха да се движа и наченките на паника неизбежно се появиха. Към тях се добави и чувството на срам, че ги бях накарал да дойдат тук в лайната, че бях така самоуверен, въпреки сравнително малкият ми опит в планината и страхът, че сме се изгубили. В един момент даже изказах предположение, че не се движим на югоизток, а на запад. Люси и Жоро ме увериха, че не е така. По-късно разбрах, че за кратко били видели кол с табели и получили представа горе-долу къде сме спрямо Планински извори. В момента основната ни цел беше да се доберем дотам и да решим после какво да правим.

Решихме да цепим право нагоре, докато стигнем Ком - Емине, оттам да търсим Планински извори. Люси предполагаше (и правилно, както разбрах по-късно), че Изворите са останали на югозапад. Аз обаче не бях много съгласен и мислех или по-точно предполагах, че са на югоизток. Тръгнахме нагоре и след минутка-две достигнахме някаква шахта на билото с маркировка. Оттам вече нищо не се виждаше. Останалите предложиха да се връщаме, аз обаче от някакво чувство за вина, че ще ги накарам да бъхтят напразно продължих малко напред със сляпа надежда да видя маркировка или Планински извори. Нищо!
Предадох се и се върнах при тях, а оттам слязохме обратно към пътеката за Момина поляна. Два часа и половина след тръгването ни, ние отново бяхме там измръзнали и вир вода. Видимо всички бяхме в добро настроение, аз обаче не можех да се отърся от чувството на вина и срам.

Впоследствие като се замислихме разбрахме, че сме взели най-правилното решение. Дори и да бяхме достигнали Планински извори, там щяхме да се преоблечем и да продължим в кошмарните условия. А ни чакаха още 3-4 часа път до Бенковски.

Последваха едни 13 часа в които висяхме на една маса в столовата и се сушахме. Нямаше какво да се прави, не можехме и да излезем около хижата, заради времето. Трябваше да се помисли и за прибирането ни в Тетевен така, че се обадих на баща ми и уредих братовчед ми от Тетевен да ни посрещне на разклона за Косица на следващият ден по обяд.

На следващия ден потеглихме надолу в мъгла и сухо време. Това ни повдигна настроението, особено след като преминахме през една гора, сякаш от роман на Толкин. Безпроблемно стигнахме Абаджиев, после разклона и зачакахме братовчед ми, който се появи по-късно. Закара ни до Тетевен и след кратко спиране у баба ми и дядо ми за преобличане, се изнесохме към автогарата. До автобуса за София имаше още много време, което уплътнихме в бири и обяд. Уикендът, в който успях да забия едни прекрасни хора в лайната приключи.

От мoмите до козите - II

23 май - ден трети

Събуждаме се около 6:30 и закусваме. Предстои ни преходът от хижа Вежен до хижа Козя стена. Основната част от групата - тези, които предният ден се придвижиха по-бавно от Момина поляна бяха решили да тръгнат в 7:00. "Бързоходците" се помотахме още малко и тръгнахме след тях. И без това се очакваше да задминем останалите и така и стана. Още в гората над хижата ги настигнахме. Известно време вървяхме заедно по лятната пътека за Ехо, известна още като Рибаришки проход.

Времето отново беше прекрасно, а пътеката се виеше през красива местност под връх Вежен, пресичана от поточета от топящият се сняг.

След около час и половина наближихме Каменната порта - мястото, където Рибаришкият проход излиза на билото и се пресича с маршрута Ком - Емине.

Основната група вече беше далеч зад нас. На билото отново се откриха умопомрачаващи гледки на север към Тетевен, на запад към връх Вежен и на юг към Средна гора.

Поехме към Каменица с вчерашното темпо. Аз се бях амбицирал днес да изкача Юмрука, затова се опитах да изпреваря всички и да дръпна напред с цел да спечеля малко време, понеже никой друг не изгаряше от желание да се катери с мен. Вече го бяха качвали. След като преминахме Каменица се показаха Юмрука и Кавладан с хижа Ехо, сгушена между тях. Това още повече ме надъха и ускорих.

Не успях обаче да взема преднина. По-слабата ми физическа форма си каза думата и малко преди Юмрука "бързоходците" ме настигнаха. Примирих се, че след върха няма да се движа с тях и продължих към подножието му.
Бях му се наканил още от есента, когато бяхме на Ехо, но тогава от чист мързел не го качих.

Там, близо до няколко кротко пасящи си коня се разделих с останалите, които продължиха по подсичащата пътека. Аз седнах на кратка почивка и поех нагоре към върха.

А около мен се разкриваха нови и нови гледки от които оставах без дъх.

Колко се катерих - не знам. По едно време баирът стана по-полегат и изведнъж се оказах отгоре. Скоро намерих котата, а чувството беше все едно съм изкачил Еверест :)

Поседнах там на почивка и не можех да откъсна поглед от Козя стена и Вежен.

Тъй като нямаше кой да ме снима за спомен там, снимах заека :)

Всъщност се оказа, че има. Останалите, които продължиха напред, докато си почивали на Ехо ме видяли и едно от момичетата ме снимало с максималния си zoom на който е бил способен апарата и :)

Можех да откарам още час там, но един приближаващ от юг облак, придружен от далечен гръм ми напомни, че ме чака още път. Метнах заека на гърба и поех надолу по въжето към Ехо.

Вече виждах крайната цел, хижа Козя стена, което не беше хубаво, защото човек се уморява психически по-бързо така.

Скоро слязох долу и покрай параклиса стигнах хижата.

Там освен няколко коня, една бременна котка и кучето имаше и група от София, която тъкмо потегляше към Вежен, както и няколко от нашите, които бяха изостанали. От "бързоходците" нямаше и следа, бяха тръгнали към Козя стена половин час по-рано. Реших, че няма повече закъде да бързам, след като вече бях изпълнил едната си цел и седнах на кратка почивка на пейките отпред.

След десетина минути - отново на път. Подсякохме Кавладан и през гората към Козя стена. До самата хижа си беше една красива лежерна разходка.

 

Там заварихме "бързоходците", тъкмо приключващи с обяда. Докато се суетяхме около хижата, някои от тях си взеха биричка и се излегнаха блажено на плочките пред входа. Побързахме и ние да се включим към тях и скоро станахме такава атракция, че всеки новопристигнал след като се покажеше иззад ъгъла на хижата, изваждаше фото, щракваше ни набързо и след това влизаше вътре.

Не мина много и времето отново напомни за себе си с кратък, проливен дъжд.

Адски много ме боляха краката, но също така адски много бях доволен. Можех само да си мечтая за по-хубави три дни. Цяла вечер бях умълчан, прехвърляйки наум местата, където минахме. В столовата на хижата цареше веселие, а хижарката Олга се раздаде докрай, за да угоди на всички, както и да прави компания на познати и непознати.
Бях чувал за нея от форумите и приятели, които вече я бяха посещавали, знаех, че е страхотен човек, но всичко някак си изглеждаше като бледа истина, след като я видях с очите си колко е всеотдайна. Разсмя ме с историята си за една ревяща мечка до хижата. Невероятен човек!

24 май - ден четвърти

Честит ни празник! Нашето пътуване беше към края си. От Козя стена трябваше да се придвижим до Беклемето, където по обяд щеше да ни чака автобусът.

Сбогуваме се с Козя стена и Олга, и потегляме.

Бях решил да се движа възможно най-бавно. Не ми се тръгваше оттук.

Чорапът се показа и това беше. Красивото пътешествие остана спомен.
Слязохме до Беклемето и се зарекох някой ден отново да премина през тези места, така близо и в същото време толкова далечни.