Великото рилско - част I

 Може би трябва да започна като при получаване на филмова награда - с благодарности. И наистина аз, пишман туристът, нямаше да присъствам на този страхотен преход, ако не беше помощта, оказана от приятели и семейство.
 Благодаря на Анатоли, който ми зае якето си :)
 Благодаря на Лина, която ми предостави шалтето и спалният си чувал :)
 Благодаря на семейното тяло за спонсорството :)
 Благодаря на Люси, която ми зае палатка, приюти ме в квартирата си и ме обгрижваше една седмица :) (Ако с нещо съм съгрешил през това време - извинявай).

 И така ден 0,1 (31-ви юли)
 Неделен късен следобед, пътувам с автобуса за София. По предварителни планове ни предстои едно седем или осем дневно пътешествие в Рила и Пирин на палатки. Никога не съм бил в тези две планини, никога не съм пътувал някъде на палатка и тръпката в очакване е невероятна. Планът беше да се срещнем в София с Люси, където тя щеше да ме приюти в квартирата си, да преспим и на следващият ден да започнем с Рила.
В рилската част на прехода бяхме група от шест човека - Люси, Илия, Оги, Вълка, Станислав и аз.
 Към осем бях на Централна гара, срещнахме се с Люси, отидохме до автобусната спирка и след около петнайсетина минути се оказах нещо като престъпник, чудейки се как стана така.
 Всъщност много лесно стана - наруших без да зная наредбата за градския транспорт в София и не си купих билет за раницата, която беше голяма. Още на втората спирка се качиха двама контрольори и се заядоха за нея. Люси в опита си да ме защити вдигна скандал, защото в интерес на истината тия си тълкуваха наредбата както им изнася. Свалиха ни от автобуса и след известно време в спорове, свади и дърпане на багаж си платихме глобата от 10 лева. Аз през цялото време мълчах като пън, чудейки се в какъв филм се вкарахме. Абе изобщо - супер неадекватен. По-късно вече се опомних и се сетих много неща, които можеше да направим, но беше късно. Дори самите контрольори, уж стриктни към наредбите, извършиха сериозни нарушения... Но станалото - станало. За мен си остава тъпото усещане за неадекватност.

 Вечерта напазарувахме и стегнахме раниците. Те за наш лек ужас излязоха доста обемни и тежки, но в крайна сметка нали за това сме тръгнали :)

 Ден едно (1-ви август)
 Дъжд и клекинг
 Събрахме се с останалите и хванахме влака за Костенец. Планът за деня беше да се изкачим покрай хижа Белмекен до Сухото езеро, където щяхме да опънем палатките за първата вечер. Към обяд бяхме на летовническото селище "Езерото", откъдето поехме нагоре по пътя за Белмекен.

 

Костински водопад

 Постепенно започна да ни вали дъжд тип 47, който скоро премина в тип 17 :) Наложи се да спрем и да сложим якета и дъждобрани на раниците, но това не ни спаси от подгизването.

 

При мен лично раницата беше покрита, но палатката и шалтето отстрани бяха изложени на дъжда и скоро шалтето подгизна като сюнгер. Стигнахме мястото, където трябваше да се отклоним от пътя и да тръгнем по пътеката и спряхме покрай някакви цигани боровинкаджии за кратка почивка за преобличане и похапване. После пак нагоре. Станислав имаше проблеми с колената и вървеше най-отзад, аз бях малко преди него, а нинджите пердашеха напред, като спираха от време на време да ни изчакват. Тренингът, а може би и годините си казваха думата :). Постепенно стана ясно, че няма да можем да спим на палатки тази вечер. Всичко по нас беше вир вода и се налагаше да се изсушим, което решихме, че ще бъде в хижата. 

 Лазехме се нагоре, багажът върху нас стана още по-тежък, заради водата, но пък беше първи ден и все още имахме сили. По някое време се отклонихме от маркираната пътека и неусетно се забихме в един лес, по който преди нас бяха минавали коне. Тогава още не знаехме какви специалисти ще станем в губенето на пътя :)

 Имахме представа къде се намираме, а и реката от Равничалското езеро до Белмекен течеше до нас. Решихме да цепим нагоре покрай нея, докато стигнем до езерото. Гората премина в клек, после в гъст клек и накрая се наложи да се провираме нагоре през гъстите му клони. Клекингът за щастие не беше много - скоро излязохме отново на маркираната пътека.

 

 Последният участък беше доста изтормозващ, но се справихме. Илия, Вълка и Оги бяха дръпнали напред, ние с Люси вървяхме на известно разстояние след тях, а Станислав беше останал далеч зад нас. Очевидно имаше неприятности с колената. Когато стигнахме до хижата дъждът спря и се показа слънце - номер, който времето щеше да ни изиграва няколко пъти в следващите дни. 

 Хижата беше доста мизерна, но си има уважителна причина за това - пожарът преди време. В момента тече един тягостен ремонт. Хижаря е много свестен. Настани ни в приземния етаж в стая с нари и ни разреши да си запалим печката, за да се изсушим, въпреки, че беше лято. Не ни правеше сметка и на дървата. На доста места това нямаше да стане! Самата хижа е в циркуса на Равничалското езеро, което не знам как е според ходилите повечко в Рила, но според мен е много красиво място.

 Преоблякохме се в единствените по-сухи дрехи, останали в раниците, настанихме се на една маса в столовата, изкарахме циганийката отгоре и започнахме реанимацията. Някои парцалки и обувки се сушаха на печката в столовата, Илийката готвеше леща, а аз и Оги се заехме с печката долу в стаята. Тя беше в доста окаяно състояние и пушеше зверски, но решихме, че като се разгори ще успеем да се изсушим що-годе на нея. Сухи дърва нямаше и сложихме няколко влажни цепеници отгоре на печката да съхнат.

 Освен нас в хижата имаше доста народ. Една голяма група баби беше дошла от язовира Белмекен по-рано. По-късно те изнесоха рецитал от стари градски и планинарски песни, но не можах да им се "насладя", тъй като в това време цепениците, които бяхме оставили да съхнат започнаха да тлеят и целите приземен и първи етаж на хижата станаха на лисичарник. Трябваше да проветрявам :)

 По-късно вече всичко беше наред. След вечерята се пренесохме в стаята, печката си гореше, но пак пушеше лекичко, та се наложи да оставим единият прозорец отворен. Там вече разпънахме катуна, за да се сушим, в това число и картите :)

  Ние пък си купонясвахме с ром на втория етаж на нарите :)

  Така приключи първият ден. На следващият ни очакваше дълъг преход, по-дълъг от планираното, тъй като трябваше да наваксаме невзетото разстояние до Сухото в допълнение. Предстоеше ни преход покрай хижа Грънчар до Якорудското езеро.

Разказът на Люси

 следва